Archive for the 'Език и литература' Category

апр 26 2009

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

Език и литература

Filed under Език и литература

Език. Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Принадлежи към южната група на славянските езици от индоевропейското езиково семейство. Има


Иван-Александрово евангелие

4 главни периода в историческото си развитие - дописмен (до 9 в.), старобългарски(9-12 в.), среднобългарски (12-14 в.) и новобългарски (от 15 в.). Началото на старобългарския език се поставя със създаването (862 или 863) на азбука (глаголица) от Константин-Кирил Философ и Методий. В края на 9 в. в България е създадена и другата старобългарска азбука - кирилицата. Написани са най-старите глаголически и кирилски старобългарски паметници - Мариинско евангелие, Зографско евангелие, Асеманиево евангелие, Синайски псалтир, Синайски требник, Супрасълски сборник, Савина книга, Енински апостол и др. България става средище на славянската култура и писменост. Старобългарският език е основа за създаването на руска, сръбска, словенска, хърватска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. В периода на Българското възраждане се формира съвременният български книжовен език. Характеризира се с отпадане на падежните форми, употреба на определителен член, 9 глаголни времена, 4 наклонения и др

Литература. Българската


Манасиева летопис

литература е най-старата славянска литература. Възниква през 9 в., след като Константин-Кирил Философ и Методий създават славянската азбука и превеждат първите религиозни текстове. През 9-10 в. чрез делото на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и чрез дейността на Охридската книжовна школа и Плисковско-Преславската книжовна школа старобългарската литература достига високи художествени постижения и по-късно се разпространява в Русия, Сърбия, Влашко и Молдова. В края на 10 в. се създават апокрифите и богомилската книжнина. През 13-14 в. настъпва нов разцвет на старобългарската литература - Борилов синодик, Софийски псалтир, Манасиева летопис, Иван-Александрово евангелие,


Томичов псалтир

Томичов псалтир. В Търновската книжовна школа се развива широка езиковедска, литературна и преводна дейност. Българските ръкописни книги оказват влияние върху румънската и староруската литература. През 15 в. Поп Пейо и Матей Граматик създават Софийската книжовна школа. През 17-18 в. в литературата навлизат политически, социални и битови теми - известни са около 450 ръкописни сборника с проповеди, жития, летописни разкази и др. Характерно литературно явление са дамаскините. С ренесансовите си идеи книгата “Стематография” (1741) на Х. Жефарович въздейства върху оформящото се национално съзнание на българи, сърби и други


Болонски псалтир

славянски народи. По време на петвековната османска власт развитието на българската литература се съсредоточава в манастирите. Първото произведение на българската възрожденска литература “История славянобългарска” (1762) на Паисий Хилендарски отразява стремежа за пробуждане на националнотосъзнание и се превръща в литературен и политически манифест на времето. Ярък последовател на Паисий е Софроний Врачански - автор на първата печатна книга в новобългарската литература “Кириакодромион” (1806) и на оригинална автобиография. През II половина на 18 в. и началото на 19 в. литературата има предимно просветителски характер - П. Берон, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Н. Геров, В. Априлов.


Рилски дамаскин

Нараства интересът към народното творчество - Д. и К. Миладинови издават сборника “Български народни песни” (1861). Започва развитието на новата българска литература - създадена на новобългарски книжовен език, тя следва образеца на жанрово-художествената система на европейските литератури. Връх във възрожденската литература е поезията на Х. Ботев,която с ярката си революционна изповедност и новаторство е сред най-добрите образци на световната литература. Безспорен класик на новата българска литература е И. Вазов - автор на 22 тома жанрово многообразно творчество (романи, повести, разкази, стихотворения, драми). Културният и литературният живот след Освобождението 1878 се съсредоточават в Пловдив, където работят


Зографско евангелие

И. Вазов, К. Величков, Н. Геров, и в София - П. Р. Славейков, С. Михайловски, М. Дринов. За развитието на литературата голямо значение имат периодичните издания - списанията “Наука”, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, литературните списания “Зора” и “Денница” и др. В разцвет е и мемоарната литература - З. Стоянов, С. Радев. Широко се развива реалистичната проза - Ц. Гинчев, Т. Влайков, М. Георгиев, А. Страшимиров. Ярък критик на своето време, А. Константинов създава най-популярния сатиричен образ в българската литература в “Бай Ганьо”. В края на 19 в. възниква социалистическата литература - Д. Благоев, Г. Кирков, Д. Полянов. В началото на 20 в. настъпва модерно европейско обновление на българската литература, представено от кръга около списание “Мисъл”: д-р К. Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров, П. Яворов - един от най-големите майстори на българското стихотворение. Българският символизъм достига съвършенство на стиха в творчеството на Н. Лилиев, Т. Траянов, Е. Попдимитров, Х. Ясенов, Н. Райнов, Д. Дебелянов. Развива се и прозата - Г. П. Стаматов и Елин Пелин - класик на българския разказ, проникновен художник на българското село. В областта на литературната критика работят Б. Пенев, В. Василев, А. Балабанов, И. Мешеков. След войните 1912-18 и националните катастрофи настъпва олевяване на литературата и се развива социално-революционната поезия, достигнала връх в поетическото майсторство на Х. Смирненски. След септемврийските събития 1923 социалната тема доминира в поезията на Г. Милев, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, като покрусата води до философско осмисляне на битието. Появяват се нови авангардни течения - експресионизъм и модернизъм в творчеството на Г. Милев, предметната поезия на А. Далчев. Традиционният реализъм в прозата се обновява към лиризация (А. Каралийчев), психологизъм (Г. Райчев), гротеска (С. Минков), битовизъм (Чудомир), историзъм (С. Загорчинов) и достига класическото в творчеството на един от най-добрите майстори на българския


Асеманиево евангелие

разказ, създал галерия от нравствени и идеализирани образи - Й. Йовков. През 1923-44 се налагат социалната и пролетарско-революционната проза - О. Василев,К. Велков, Г. Караславов,и поезия - Н. Хрелков, М. Исаев, Х. Радевски, Х. Кърпачев, Ц. Спасов. Социалистическо-революционната поезия достига високо развитие в новаторската лирика наН. Вапцаров. След 1944 в българската литература доминира социалистическият реализъм. Въпреки наложения догматизъм ярко се откроява прозата на Д. Талев, Д. Димов, Е. Станев. Оригинално творчество създават Й. Радичков, Б. Димитрова и др. Българските поетически традиции са продължени в лириката на Е. Багряна, Д. Габе, Р. Ралин, Д. Дамянов, А. Германов, С. Цанев, К. Павлов, Б. Христов и др. Развива се българската драматургия - К. Зидаров, И. Радоев, Д. Жотев, Г. Джагаров, К. Георгиев и др. Извън пределите на България като учени с международна известност се утвърждават Ц. Тодоров, Ю. Кръстева, П. Увалиев и др.

Информация: Енциклопедия.бг.
поставил: Николай Пенашки - Плашков

Tags:

No responses yet

апр 18 2009

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

Културно-историческа роля на книжовния старобългарски език

Filed under Език и литература, История на Литературата, Книжовен старобългарсдки език, Старобългарска литература / 8 - 15 век /, Теория на литературата

Началото  на старобългарския период се бележи от събития с изключително културно  значение. През 863 г. Константин-Кирил Философ създава първата  българска и славянска азбука — глаголицата, и превежда Изборното  евангелие от гръцки на старобългарски. По този начин той полага  началото на книжовния старобългарски език. Създаване на първата  българска и славянска азбука — глаголица . Глаголицата отразява  изключително точно звуковия състав на говора на българските славяни от  Солунско през IX век. Съвършенството на Кириловата азбука е резултат от  гениалния езиков усет, огромните знания и високото чувство за дълг на  нейния творец. По своите начертания глаголицата не приличана нито една  от известните тогава азбуки — гръцка, латинска, еврейска, персийска,  арменска, грузинска и т.н.  В своеобразието на глаголическите  букви се  проявява дълбоката мъдрост и проницателност на славянския първоучител.  Той съзнателно създава напълно самобитна писмена система като  свидетелство за народностна и културна независимост на славяните. Името  на глаголицата идва от старобългарския глагол глaгoлaтн, който означава  ‘говоря’.

Изграждане на книжовния старобългарски език.
Първият превод на  Константин Философ е културен подвиг, който и до днес удивлява със  своето съвършенство. В него са се проявили необикновената езикова  дарба, култура и далновидност на Константин-Кирил. Той е съумял съвсем  точно да предаде смисъла натекста от гръцки — обработен език с  хилядолетни културни традиции, на български — дотогава говорима битова  реч. За да създаде книжовен език, той е активизирал максимално  възможностите на речта. В процеса напървите преводи се обогатява  речникoвият състав, усъвършенства се граматичната структура, развива се  естетическата функция, установяват се книжовните норми за употреба на  езиковите средства. Обработен, обогатен и нормализиран, езикът на  Кириловите преводи е послужил като образец за по-нататъшното изграждане  на литературния старобългарски език. За съвсем кратък период  в Моравия  и Панония този език укрепва в оживената преводаческа дейност и  оригиналното творчество на Кирил, Методий и техните ученици.

Изграждане на книжовния старобългарски език. В България при  активното съдействие на ръководните кръгове и при общия културен подем  на народа, старобългарската писменост процъфтява.Преписват се книги,  редактират се старите преводи, правят се нови преводи, съставят се  сборници, създават се оригинални произведения. По това време творят  авторитетни и ярко талантливи книжовници: Климент Охридски, Наум,  Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър , Презвитер Козма.  Наред със столицата Преслав централната власт създава второ културно  средище в противоположния край на държавата — Охрид,  за да се  разпростре книжовната дейност нашироко и да обхване цялата страна.  Княз  Борис, а сетне и цар Симеон подпомагат и насърчават развитието на  просветата и творческата дейност в двете книжовни огнища.
В центъра на културния живот в Преслав застава един от най-образованите за своето време българи — цар Симеон, подпомаган от Кирило - Методиевите ученици   Наум  и Константин Преславски,  от Черноризец Храбър  и  Йоан Екзарх, от Черноризец  Докс и неговия син Тодор Доксов, от презвитер Григорий и Петър Черноризец и цяла редица техни сподвижници. В Охрид основите на книжовната дейност се поставят от най-видния ученик и следовник на Кирил и Методий — Климент Охридски, бележит деец, книжовник и творец. По-късно неговото просветно и книжовно дело продължава друг авторитетен Кирило-Методиев ученик и последовател — Наум. Между двата центъра съществува непрекъснат обмен на книжовници и книжнина, както свидетелстват запазените старобългарски паметници и исторически извори.
Формиране на втората старобългарска азбука — кирилицата. По образецана  глаголицата се доразвива практиката в България да се използува гръцкото  писмо за записване на старобългарска реч. Според глаголицата то се  допълва с букви за специфичните български звукове, приема последователността на нейните буквени знаци и се оформя в нова старобългарска  азбука — кирилицата. Името си кирилицата е получила в чест на създателя на българската и славянска писменост — Кирил.
Развитие на книжовния старобългарски език. През целия старобългарски период в двата културни центъра — Преслав и Охрид, едновременно се употребяват двете старобългарски азбуки.  Постепенно, още от края на старобългарския период кирилицата започва да се използува по-често поради практическото удобство на опростените си буквени начертания. През среднобългарския период тя окончателно се налага. Тогава все още са се чели глаголически текстове, но нови преписи на глаголица са престанали да се правят. От късния старобългарски период и ранния среднобългарски период са запазени кирилски ръкописи, в които са вмъкнати отделни букви, думи, изрази, писани на глаголица. По полетата на глаголическите ръкописи пък са добавяни множество късни кирилски бележки. Тези паметници отразяват постепенното изчезване на глаголическото писмо и заменянето му с кирилско.
В  България литературният език се изгражда на широка диалектна основа — южнобългарския солунски говор, североизточнобългарския преславски говор  и югозападнобългарския охридски говор. По такъв начин книжовниятезик  става общобългарски не само по функция, но и по състав. Влитературния  език навлизат езикови особености от диалектите, тъй като през този  период писменият език запазва връзката си с говоримата реч. В него  проникват нови явления,  последица от естествения му развой.
В резултат на плодотворните Кирило-Методиеви традиции, на всестранното литературно развитие и на интензивните усилия на книжовниците старобългарският литературен език в България достигнал своя разцвет. Той е разполагал с богатство от думи и форми, с развита фразеология, с гъвкава граматична структура, с художествени изразни средства, със способност да предава дълбочината на човешкото мислене. Използвал се е като общонароден литературен език в разнообразни сфери на обществения живот — в художествената и специалната литература, в държавния апарати  църквата.
Международно значение на книжовния старобългарски език. Старобългарската култура, книжнина и реч си спечелват авторитет сред славяните и се превръщат за тях в извор на просвета и книжнина. Старобългарският литературен език още с възникването си се употребява като книжовен език и вън от своите народностни граници. Наред с основната си функция — да бъде литературна форма на българския език, той получава втора функция — да бъде международен книжовен език на редица славянски и не славянски народи от Източна Европа. През IX век чрез дейността на Кирил и Методий старобългарският език става литературен език в Моравия, Панония и Хърватско. От X век нататък от България той се пренася в Русия, Сърбия и Влахо-Молдавските княжества. В тези страни той се видоизменя под влияние на местните езици. Тези видоизменения носят название „редакция на старобългарския език”: моравска, словенска (панонска), хърватска, руска, сръбска, влахо-молдавска. Руската редакция на старобългарския език се установява  особено трайно в богослужението, нормира се чрез практиката на  ръкописните и печатните църковни книги и получава името църковнославянски език. През Възраждането църковнославянският език оказва влияние върху формирането на съвременния български книжовенезик  и по такъв начин редица старобългарски особености през руския и църковнославянския език обратно се връщат в новобългарския език.
Поради употребата му като общ литературен език на славяните през Средновековието някои чуждестранни учени наричат книжовния старобългарски език „старославянски”. Това название е неправилно, тъй като всеки език се означава според народностната си основа, а неспоред  неговите функции. Затова българският книжовен език презстаробългарския  период трябва да се назовава със собственото синародностно име —  старобългарски.

Tags:

17 responses so far

дек 13 2008

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

Език и литература

Filed under Език и литература

Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Принадлежи към южната група на славянските езици от индоевропейското езиково семейство. Има 4 главни периода в историческото си развитие - дописмен (до 9 в.), старобългарски(9-12 в.), среднобългарски (12-14 в.) и новобългарски (от 15 в.). Началото на старобългарския език се поставя със създаването (862 или 863) на азбука (глаголица) от Константин-Кирил Философ и Методий. В края на 9 в. в България е създадена и другата старобългарска азбука - кирилицата. Написани са най-старите глаголически и кирилски старобългарски паметници - Мариинско евангелие, Зографско евангелие, Асеманиево евангелие, Синайски псалтир, Синайски требник, Супрасълски сборник, Савина книга, Енински апостол и др. България става средище на славянската култура и писменост. Старобългарският език е основа за създаването на руска, сръбска, словенска, хърватска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. В периода на Българското възраждане се формира съвременният български книжовен език. Характеризира се с отпадане на падежните форми, употреба на определителен член, 9 глаголни времена, 4 наклонения и др.

Литература. Българската литература е най-старата славянска литература. Възниква през 9 в., след като Константин-Кирил Философ и Методий създават славянската азбука и превеждат първите религиозни текстове. През 9-10 в. чрез делото на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и чрез дейността на Охридската книжовна школа и Плисковско-Преславската книжовна школа старобългарската литература достига високи художествени постижения и по-късно се разпространява в Русия, Сърбия, Влашко и Молдова. В края на 10 в. се създават апокрифите и богомилската книжнина. През 13-14 в. настъпва нов разцвет на старобългарската литература - Борилов синодик, Софийски псалтир, Манасиева летопис, Иван-Александрово евангелие,

<span style=”font-weight:bold;”>Томичов псалтир</span>. В Търновската книжовна школа се развива широка езиковедска, литературна и преводна дейност. Българските ръкописни книги оказват влияние върху румънската и староруската литература. През 15 в. Поп Пейо и Матей Граматик създават Софийската книжовна школа. През 17-18 в. в литературата навлизат политически, социални и битови теми - известни са около 450 ръкописни сборника с проповеди, жития, летописни разкази и др. Характерно литературно явление са дамаскините. С ренесансовите си идеи книгата “Стематография” (1741) на Х. Жефарович въздейства върху оформящото се национално съзнание на българи, сърби и други
славянски народи. По време на петвековната османска власт развитието на българската литература се съсредоточава в манастирите. Първото произведение на българската възрожденска литература “История славянобългарска” (1762) на Паисий Хилендарски отразява стремежа за пробуждане на националнотосъзнание и се превръща в литературен и политически манифест на времето. Ярък последовател на Паисий е Софроний Врачански - автор на първата печатна книга в новобългарската литература “Кириакодромион” (1806) и на оригинална автобиография. През II половина на 18 в. и началото на 19 в. литературата има предимно просветителски характер - П. Берон, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Н. Геров, В. Априлов.
Нараства интересът към народното творчество - Д. и К. Миладинови издават сборника “Български народни песни” (1861). Започва развитието на новата българска литература - създадена на новобългарски книжовен език, тя следва образеца на жанрово-художествената система на европейските литератури. Връх във възрожденската литература е поезията на Х. Ботев,която с ярката си революционна изповедност и новаторство е сред най-добрите образци на световната литература. Безспорен класик на новата българска литература е И. Вазов - автор на 22 тома жанрово многообразно творчество (романи, повести, разкази, стихотворения, драми). Културният и литературният живот след Освобождението 1878 се съсредоточават в Пловдив, където работят
И. Вазов, К. Величков, Н. Геров, и в София - П. Р. Славейков, С. Михайловски, М. Дринов. За развитието на литературата голямо значение имат периодичните издания - списанията “Наука”, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, литературните списания “Зора” и “Денница” и др. В разцвет е и мемоарната литература - З. Стоянов, С. Радев. Широко се развива реалистичната проза - Ц. Гинчев, Т. Влайков, М. Георгиев, А. Страшимиров. Ярък критик на своето време, А. Константинов създава най-популярния сатиричен образ в българската литература в “Бай Ганьо”. В края на 19 в. възниква социалистическата литература - Д. Благоев, Г. Кирков, Д. Полянов. В началото на 20 в. настъпва модерно европейско обновление на българската литература, представено от кръга около списание “Мисъл”: д-р К. Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров, П. Яворов - един от най-големите майстори на българското стихотворение. Българският символизъм достига съвършенство на стиха в творчеството на Н. Лилиев,Т. Траянов,Е.Попдимитров, Х. Ясенов, Н. Райнов, Д. Дебелянов. Развива се и прозата - Г. П. Стаматов и Елин Пелин - класик на българския разказ, проникновен художник на българското село. В областта на литературната критика работят Б. Пенев, В. Василев, А. Балабанов, И. Мешеков. След войните 1912-18 и националните катастрофи настъпва олевяване на литературата и се развива социално-революционната поезия, достигнала връх в поетическото майсторство на Х. Смирненски. След септемврийските събития 1923 социалната тема доминира в поезията на Г. Милев, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, като покрусата води до философско осмисляне на битието. Появяват се нови авангардни течения - експресионизъм и модернизъм в творчеството на Г. Милев, предметната поезия на А. Далчев. Традиционният реализъм в прозата се обновява към лиризация (А. Каралийчев), психологизъм (Г. Райчев), гротеска (С. Минков), битовизъм (Чудомир), историзъм (С. Загорчинов) и достига класическото в творчеството на един от най-добрите майстори на българския разказ, създал галерия от нравствени и идеализирани образи - Й. Йовков. През 1923-44 се налагат социалната и пролетарско-революционната проза - О. Василев,К. Велков, Г. Караславов,и поезия - Н. Хрелков, М. Исаев, Х. Радевски, Х. Кърпачев, Ц. Спасов. Социалистическо-революционната поезия достига високо развитие в новаторската лирика на Никола Вапцаров. След 1944 в българската литература доминира социалистическият реализъм. Въпреки наложения догматизъм ярко се откроява прозата на Д. Талев, Д. Димов, Е. Станев. Оригинално творчество създават Й. Радичков, Б. Димитрова и др. Българските поетически традиции са продължени в лириката на Е. Багряна, Д. Габе, Р. Ралин, Д. Дамянов, А. Германов, С. Цанев, К. Павлов, Б. Христов и др. Развива се българската драматургия - К. Зидаров, И. Радоев, Д. Жотев, Г. Джагаров, К. Георгиев и др. Извън пределите на България като учени с международна известност се утвърждават Ц. Тодоров, Ю. Кръстева, П. Увалиев и др.

No responses yet