Archive for the 'Българска Литература' Category

апр 27 2009

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

ЗА ТЕОРИЯТА КАТО ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРОВЕДСКИТЕ ИДЕИ

Filed under Българска Литература, История на Литературата, Теория на литературата

Теория на литературата

Теория на литературата

Според речника на чуждите думи компендий, компендиум е съкратено изложение на основните положения в някоя наука, изследване или в цялото поле на познанието. Новият сборник по литературознание - “Теория на литературата. От Платон до постмодернизма” с автори Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева, е първият по рода си труд в нашата литературоведска практика, който се опитва да представи в тази насока основните идеи за литературата през вековете до наши дни. Не съществува такъв смел опит в литературоведската ни традиция, в която не липсват основополагащи съчинения в определени области на литературознанието, но е и насъщна необходимостта от качествена съвременна учебна литература. Това най-остро могат да усетят преподавателите по дисциплината “Увод в литературознанието”, чиято задача е в изключително малко часове да представят своята научна област на възраст 24 века, а и да създадат първоначални умения у студентите за избор и използване на различни методи за интерпретация на литературната творба. Може би това съзнание е мотивирало авторките, преподавателки по теория на литературата в СУ “Климент Охридски”, да свършат огромен систематизаторски труд в представянето на дисциплината литературознание.

Компендиумът професионално и задълбочено ни разкрива най-същественото в идеите за литературата в отделните периоди - античност, средновековие, ренесанс, класицизъм, просвещение, немска класическа естетика, романтизъм, литературоведската мисъл на 19 век. Дотук бихме могли да потърсим аналози в нашата хуманитарна традиция в лицето на трудове като “Немска класическа естетика” на Исак Паси и “Западноевропейска литература” на Симеон Хаджикосев. Но приносното, що се отнася до обема на представяните теории за литературата, е, че авторките са се спрели обстойно на развитието на модерното литературознание през 20 век от неговото началото - руския формализъм, до културните и постколониални изследвания в наши дни - всичко 27 очерка. Без да е пресилено, може да се каже, че е създадена една всеобхватна картина за динамиката на литературоведските идеи в този период. Включени са отделни очерци не само за най-влиятелните направления в съвременната литературоведска мисъл, но и за критическите възгледи на големите имена в хуманитаристиката през 20 век - критиката на Ролан Барт, Ханс Роберт Яус, Жил Дельоз, Жак Дерида, Мишел Фуко. Този избор вероятно е продиктуван от представата за мястото на съответните мислители в диалога на идеите през 20 век, но и заради солидната им рецепция, преди всичко като издаване на техните книги в последните 15 години в българската хуманитаристика.

Най-важният въпрос-препятствие при започването на такова грандиозно начинание е концептуален, свързан е с принципите на съставяне, с полето и жанра на образователния дискурс, който трябва да осъществи трудната мисия за представяне на литературната теория. Заглавието на сборника “Теория на литературата. От Платон до постмодернизма” би стъписал неподготвения читател, който може да бъде учуден от размерите на поставената образователна задача. Предизвикателството е в друга посока. Заглавието като че ли съчетава (но само на пръв поглед) две противоположни стратегии за създаване на учебна литература по литературознание - традиционното представяне на теорията като поетика и като история на идеите за литературата. Чрез заглавието и стратегията на сборника авторките не подменят цялото с частта (теория на литературата с история на литературознанието), а като че ли слагат знак за равенство между предмета на литературознанието и историята на литературоведските идеи. Зад този подход, застъпван и от Тери Игълтън в неговата “Теория на литературата”, преведена през 2000 г. и у нас, се крие по-дълбока социокултурна причина, която е обвързана и със съвременното равнище на епистемологичната мисъл.

В началото на миналия век под заглавието на своя учебник “Теория на литературата” (1925) руският формалист Борис Томашевски включва в полето на литературната теория три основни раздела на поетиката: 1. Елементи на стилистиката; 2. Сравнителна метрика; 3. Тематика. В първия раздел авторът използва познатото деление на поетическия език - лексика, семантика и синтаксис, по аналогия с общата структура на езика. Във втория раздел “Сравнителна метрика” представя същността на стихотворния ритъм, а в третата част “Тематика” - включва тематология, мотивика и жанрология. Този модел беше следван дълги години от много съветски теоретици и някои техни български колеги. Зад него оставаше обаче вярата, че е възможно да се центрира предмета на дисциплината около структурата на литературната творба и полето на литературността. Показателно е, че в цялата своя литературоведска дейност проф. Никола Георгиев не събра единственото-побиращо-в-себе-си-познание за литературознание в жанровата форма на учебника. И с пълно право, защото динамиката на литературоведските идеи не застива в разделите на поетиката, а следва махаловидното движение на концепциите, които се разгръщат най-често в яростен конфликт с предходни литературоведски разбирания.

От началото на миналия век до началото на нашия са се променили и представите за създаване на учебници по литературознание до степен, че историята на идеите подменя поетиката като сърцевина на теоретичната дисциплина. В епохата на постмодернизма съжителстват различните разкази, които подриват, а не изграждат един цялостен разказ, нито се подреждат около център бастион, наречен поетика - спокойното и подредено поле на художествената словесност. Затова предизвикателството е било как да се разкаже теорията. Вече отбелязахме, че хронологичният принцип при възникване на съответните концепции е спазен, но и преакцентиран в отделеното място за частни критически практики редом с критическата мисъл на цели направления и школи. Но не в това е майсторството при съшиването на разказа, което са проявили авторките.

Задачата би била непосилна, ако не се конструира разказът съобразно най-същественото, но и ако не се представят аналитично и задълбочено идеите на литературна епоха, направление или литературоведска школа в диалога между отделните концепции, който конструира съзнанието на представящия, на интерпретатора. Така авторките са потърсили “сюжети, общи места и заемки, които обвързват историческите и интелектуалните прекъснатости”. Разказът се съшива не само според хронологичния принцип, а в интертекстова перспектива и улавя живота на идеите, тяхното несекващо махаловидно движение. Уместно е и сегментирането на отделните очерци в по-малки теми-разкази-ядра, които подпомагат диалогичната реакция на читателя. Той може самостоятелно да проследи съответния малък сюжет в структурата на друг очерк. Ето пример в очерка “Критиката на Ролан Барт” - отделните малки разкази са “Почерк и литература”, “Семиологичният проект”, “От творба към текст”, “Смъртта на автора” и др. Така навлизащият в полето на трудното теоретично познание е улеснен да го разбира в съществените концепти, които изграждат малките разкази.

Наративният принцип на “матрьошките” може да се интерпретира като един от най-древните повествователни принципи, но и като постмодерен подход, регистриращ безкрайния семиозис на идеите и евентуалното читателско съшиване на нишки в големия разказ. Така разказът в сборника е заплашен от превръщането си в хипертекст, без начало и край, а историята на теорията може да бъде разказвана до безкрайност в започването на нови диалози между различните идеи за литература.

Трябва да отбележим, че почерците на трите авторки интегрират разказа за теорията на литературата в достъпен език, очистен от излишно усложняване, който подпомага сцепването на отделните очерци и възприятието дори за неизкушения в дилемите на литературоведските драми читател.

Искрено поздравявам колегите за огромния качествен труд и пожелавам на този енергичен екип да продължи работата си в разработката на литературоведската методология в традицията на англоезичните хендбукове, които не само представят, но анализират нагледно и учат “начинаещия” в първите стъпки по избора и усвояването на критически подход към литературната творба.

автор: Владимир Донев
поставил: Николай Пеняшки - Плашков

Панчева, Е., Личева, А., Янакиева, М. Теория на литературата. От Платон до постмодернизма. София: ИК “Колибри”, 2005.

Tags:

No responses yet

апр 26 2009

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

Литературата - история, периодизация, мит, роман

Filed under Българска Литература, История на Литературата

Историческото самосъзнание на литературата е признак на зрелост. Една история на българската литература е едновременно и философия на българската литература, но също - нека го заявим още тук - и философия на българската история, а това е достатъчен повод за внимание към всеки подобен опит. Още повече такова внимание заслужава “История на българската литература” от Св. Игов. За пръв път събрана в пълния си обем, тя не е просто поредната история на българската литература, тя е една принципно различна история, предлагаща цялостен теоретикоисторически модел на литературата, поставяща методологическите основи на една модерна концепция на литературния развой.

Основното достойнство на труда е, че мисли националната литература като непрекъснат процес със собствена иманентна каузалност; доминиращият досега биографично-очерков, външно детерминиран модел, сегментиращ литературния процес, е преодолян. Литературната парадигма е видяна като саморазвиваща се система, чието равновесие се поддържа от специфична вътрешна динамика - пулсацията между лирико-поетическа и епико-прозаическа жанрова формация. Телеологично-прогресисткото мислене, провиждащо устременост на литературата към някакъв (реалистичен) край, е заменено с визията за “синхронната” самоценност на всички жанрове, школи, направления, течения. Проследявайки вътрежанровата динамика, Игов коригира позитивистката линеарно-постъпателна перспектива на литературния процес чрез броделианската идея за наличието на различни паралелни “жанрови” времена, с което се преосмислят и така важни понятия като закъснялост и ускореност - механичният компаративизъм е заменен с критерия за специфична релевантност. Така например доминацията на лирическо-интровертно-фрагментарното за сметка на епически-романовото е каузално обвързана с динамиката на българското историческо развитие.

Всъщност радикално преосмислена е ролята на подобни “външни” влияния върху литературния процес. Разграничавайки се както от буржоазните, така и от марксистките си предшественици - всички те близки в своя детерминистки подход към литературните явления, - Игов демонстративно отказва да мисли литературния развой като илюстрация на националното историческо развитие. Ако се изкушаваме да определим неговата стратегия като относително иманентистка, то е само защото радикалният иманентизъм граничи с теоретичната абстракция. Констатирайки липсата на цялостна иманентистка концепция за литературната история, от една страна, и възраждането - под различни форми - на традиционния историцизъм, от друга, Игов избира да следва компромисния път на Водичка, според когото изследването на литературния процес в собственото му саморазвитие чрез проследяване на неговите вътрешножанрови развойни закономерности съвсем не означава да се игнорират “външните” фактори, а да се проследи как те се превръщат във “вътрешни” механизми на литературата.

1. Периодизации и революции

Революционен е начинът, по който Игов разрешава един от кардиналните проблеми на всяка литературна история - периодизацията. Приемайки отдавна установеното деление на българската литература на Стара и Нова, той за пръв път формулира трикратната смяна на ценностната перспектива - теоцентризъм (от IХ век до 1762 г.), етноцентризъм (от 1762 г до края на ХIХ век), антропоцентризъм (от нач. на ХХ век). Ревизирана е познатата теза за асинхронността на българския литературен развой спрямо общоевропейския. За пръв път българската литература е цялостно вписана в естествения си (балканско-славянски) контекст, а хронологическите паралели със западния литературен процес понякога водят до неочаквани открития: в богомилството и разцвета на апокрифната книжнина Игов е склонен да види своеобразна родна Реформация, докато реформата на Патриарх Евтимий е успоредена със западноевропейската Контрареформация, а в стила “плетение словес” са открити наченки на барок.

Дори когато привидно съвпада с установената практика, периодизацията у Игов е различна, защото не се базира на общоисторически критерии - за пръв път литературната периодизация е принципно отделена от общоисторическата. Евристичността на периодизационния модел е съсредоточена главно в периода на Новата българска литература, чието начало значещо съвпада с началото на самото Възраждане - Паисиевата история. Важен белег на Българското възраждане е трудноразчленимата обвързаност между общоисторическо, политическо и литературно, духовно. Заменяйки “външните” критерии с иманентни, Игов разделя Възраждането на два подпериода, като за граница между тях приема не Кримската война (1850), а средата на 40-те години, когато се появява романтическата поезия на Н. Геров и Д. Чинтулов. Първият период (1762-1845) е наречен без никакви уговорки Просвещение, а вторият (1845-1870) - Романтизъм, като преходът между тях означава замяна на универсалните рационалистични идеи с национален революционен и исторически патос. И Възраждането, и възрожденския период Игов приключва в 1870 г. - не политическото освобождение приема той за цел, а следователно и за край на Възраждането, а формирането на национално самосъзнание и национална култура, при което тя е “не само плод на пробуденото съзнание, но и инструмент за формирането му”. След 1870 г. започва да се развива Реализмът, който в сходни балкански и славянски литератури (които Игов добре познава) е типично следвъзрожденско явление. Наченал с белетристиката на Каравелов и Каравелово-Ботевата публицистика, реализмът владее до края на века, когато е изместен от Модернизма. От друга страна, това е и границата на възрожденския етноцентричен модел, при което реализмът се оказва в сложна амбивалентна позиция - бидейки извън Възраждането, той продължава възрожденския етноцентризъм. Но и в двата случая външноисторическата граница 1878 е изхвърлена от литературната история.

(Приносният характер на този иманентистки периодизационен модел обаче е отчасти туширан - по “традиционни” съображения в композиционното съдържание Игов е запазил датата 1878, както и някои други, които пряко вместват непрекъснатия литературен процес в прокрустовото ложе на външноисторически, политически дадености. Побояла се сякаш да радикализира революцията в периодизацията, “Историята” на практика лансира две схеми. Докато едната, оперираща с “иманентни” дати като 1845 (вм. 1850), 1870 (вм. 1878), нач. на ХХ в. (вм. 1913-18), 1949 (вм. 1944), е теоретично аргументирана, то рудименти от другата - традиционната, детерминистката - се откриват в самата композиция на книгата, в нейното съдържание. Компромисът е обясним може би с обстоятелството, че, както четем в анотацията на задната корица, трудът е адресиран към една максимално широка аудитория, в която преобладава учащият се елемент. Явно авторът се е отказал от прекалено драстична конфронтация с консервативната школска норма, давайки си сметка за пропедевтичната неадекватност на иманентисткия дискурс.)

2. Литература и истории

Специално внимание отделяме на релацията “история - литература”, доколкото тя най-категорично проблематизира иманентизма на всяка литературна парадигма. Впрочем, самоопределяйки се като иманентистка, “Историята” на Игов има съзнание за относителността на понятието. Идеята на Водичка за “разумен синтез” на вътрешни и външни фактори на практика открехва една вратичка, през която в литературната история свободно нахлуват различни общоисторически, географски, социални фактори, при което литературата свободно абсорбира всичко онова, което Женет би определил като “надхвърлящи я структури на съзнанието, които може би я обуславят”. Но и които са непрестанно обуславяни от нея, бихме добавили ние - процесът е по-сложен, двупосочен и кръгов.

Литературата, според едно от определенията, които Игов използва, е “метаисторическо разрешение на историята”; тя е едновременно “ставаща” в историята, но е и “надисторическа”, духовна ценност. Без да изпада в езотеризъм, Игов чете българската литература като най-релевантния израз на колективния национален дух, затова и “историята на българското слово може да бъде най-добрата философия на българската история”. Литературната проблематика нерядко е прорязана от амбициозни интердисциплинарни екскурси, при които литературата е само отправна точка за сериозни прозрения за националната съдба. Например базисната отлика между антропоцентричния европейски Ренесанс и етнопоцентризма на балканското (и в частност българското) Възраждане отвежда Игов към важното заключение, че точно тази е първопричината по определени географски ширини личността твърде леко да се оказва инструмент на надличностни институции: нация, държава, партия - обстоятелство, предполагащо, от своя страна, лесната подменимост на ценности като Нацията с различни идоли: Партия, Вожд, Революция.

“Историята” на Игов ще е оправдала появата си дори само ако успее да провокира различни (неприключили или неподхващани) дебати: за периодизацията, за телеологията и края на Възраждането… Сред тях ще откроим тук един, който смятаме за не по-малко важен, макар жанрът на рецензията да не позволява нагазване в дълбинностите на проблема (това ще бъде направено другаде). Елиминирането на датата 1878 би могло да се превърне в отправна точка за размисъл относно уместността на иманентисткия подход - дали националната литература трябва да се мисли като “затворена” формална структура или като “отворен” национален мит, т.е. доколко едно (предписвано от структурализма) проследяване на диахронните трансформации на различни “литературни форми” (реторически кодове, повествователни похвати, поетически структури и др.) е в състояние да даде достатъчно адекватна представа за дълбинната същност на Новата българска литература, която не само е зачената във/чрез/от Историята, но и задълго остава сложно преплетена с нея. Етноцентричният, националноосвободителен модел на Българското възраждане задава доминиращата “екстравертност” на литературната парадигма през особено важния (”осев”) период, когато тя се конституира като такава. Точно “сто и двайсет годин” - от Паисий до “Паисий” - българската литература ще бъде отдадена на важни квазилитературни задачи - политически и най-вече национално-идеологически. В своята идеологическа “моножанровост” тя е инструментът, чрез който националната История/политика с минимална степен на асинхронност се трансформира в национална митология. Една национална литература е нещо по-обемно от набор изменящи се формални структури; тя е примордиалният митически наратив и той е важен в своята тоталност, с мрежата от разнородни центробежни и центростремителни напрежения, които кохерират целостта му - напрежения текстуално-формални, но също и идеологически, и соматични. Дълбинният смисъл на националната литература е постижим само през призмата на двойната каузална обвързаност между “външно” и “вътрешно”, между История и Литература: “консумирайки” Историята, чрез иманентната си “похватност” литературата я трансформира в абстрактни митологеми, които - чрез доксата (колективно несъзнаваното) - препраща обратно в Историята, оформяйки я, сътворявайки я по определен идеологически стилизиран, в някаква степен фикционализиран, “охудожествен” начин. Литературата не просто вторично, “изговаряйки го”, моделира образа на Историята, но и профетично антиципира нейното случване именно като (бъдеща) История.

3. Романът на литературата

Освободена както от някаква груба “външна” причинност, така и от “външна” телеология, българската литература за пръв път у Игов е видяна едновременно като парадигма и синтагма, като кумулативен процес и състояние, в движение и покой; тя е прочетена в една херменевтична завършеност като мегатекст, като Творба със собствен хронотоп, метафорично дефиниран като Свят и Път - “като Път през Света и като Свят, очертан от духовните хоризонти на Пътя”. В контекста на възродения интерес към повествователността в историята, тезата на Х. Уайт за наличие на литературни, фикционални ядра в историческия разказ естествено довежда Игов до идеята за литературната парадигма - а оттам и за литературната история - като художествена творба. За да бъде адекватно разбрана, литературата в своята (структурна и процесуална) цялост трябва да бъде емоционално съ-преживяна. Така Игов почти достига до идеята за белетризиране на литературата, която ние тук се изкушаваме да радикализираме докрай чрез метафората за националната литература като един многоперсонажен роман-река, изпълнен със синовна обич, но и с яростни инициационни отцеубийства, а също и с пъстър, антитетично напрегнат идеен полифонизъм. Сюжетът на една литература се съдържа колкото в конкретните съставящи я текстуални фрагменти и формални развои, толкова и в мрежата от “външни”, в някаква степен “овътрешнени” соматични отношения, в отношенията с Историята, Властта, Любовта, Смъртта. Идеалната история на една национална литература (а в още по-голяма степен на “периферна”, “исторически” мотивирана литература като българската) би трябвало да вплете и тях в един стремящ се към нарастване до безкрай гигантски пъзел, в който текст и биография, социология и народопсихология, история и география се сплитат в единна синкретична маса, в динамичен многоперсонажен и остросюжетен наратив. И ако “Историята” на Игов не постига този модел в пълна степен (коя ли история изобщо би могла да направи това?), то задава посоката в разбирането на българската литература не като корпус от текстове, а като цялостен мегатекст, като Творба.

Едва ли е случайно, че точно Св. Игов написа тази “История на българската литература” и че я написа точно по този начин. Неговият творчески темперамент, съчетал завидна теоретическа ерудиция с почти мистичен интуитивизъм, му позволява, без да изпада в патетична езотерика, да види националната литература именно като митично пространство, израз на националния дух като колективно несъзнавано. Макар самият жанр да предполага доминация на синтеза, достойнствата на труда са в постигнатия баланс между едрата концептуализация и прецизното вглеждане в детайла, при което лаконизмът сякаш предполага специфичната евристична наситеност.

Идеята за “романовия” модел на литературата е откриваема и на стилово равнище - чрез увлекателно “фабулиране” и стилов микс: сциентисткият дискурс е приятно разколебан с артистичен есеизъм, многобройни лирико-патетични отстъпления, полемични и дори сатирично интонирани пасажи. Понякога наративът почти изпада в белетризация, а понякога - обратно - се концентрира в афористична лапидарност.

Тази стилова динамика, доминиращата визия за литературата като Творба, както и цялостната отвореност на повествованието към квазилитературното, географското, народопсихологическото, историческото, биографичното - всичко това превръща книгата в един роман за българската литература, но и в нещо повече от това, както З. Стоянов създаде нещо повече от роман за българските въстания, а С. Радев - нещо повече от роман за българското държавостроителство. Този, впрочем, е високият контекст, в който “Историята” на Игов провокира да бъде положена.

Tags: , , ,

No responses yet

ное 04 2008

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

Образът на Евтимий според “Похвално слово за Евтимий&qu

Filed under Анализи, Българска Литература

Величавият образ на Евтимий според

“Похвално слово за Патриарх Евтимий” от Григорий Цамблак

1. Образът на Евтимий в “Похвално слово за Патриарх Евтимий” Григорий Цамблак гради един богат, многопланов и същевременно единен, цялостен, монументален извисен образ на монаха, отшелника, исихаста Евтимий, на учителя, книжовника и духовния пастир Евтимий, на закрилника на своите съграждани и мъченика Евтимий.; издига в култ нравственото съвършенство на героя, изобилните му духовни дарования, прославя го още в увода.

2. В началото на словото подчертава изключителните качества на Евтимий; възвеличава делата на един православен светец обрекъл себе си на Бога, последвал Христа, възлюбил живота на апостолите. С проследяване живота и деянията на светеца Цамблак преследва обществено – дидактическа цел: “да подтикнем слушателите към ревност и да ги възпламеним, за да подражават”; има и лични основания за възхвалата на Евтимий – Цамблак е ученик и последовател на последния български патриарх; има и патриотични подбуди- творбата възниква, когато България вече от две десетилетия е поробена и гражданите имат нужда от пример за нравствен стоицизъм, за твърдост, за непоколебимост в отстояване на вярата и народността, за морално превъзходство над насилника; в творбата прозира и любовта на автора към родината, неговата носталгия по отечеството и болката заради трагическата му съдба.

1. В началото на похвалното слово писателят очертава образа на героя в най – общ реторичен план. Чрез множество реторични въпроси, сравнения и абстрактно – религиозни формули Евтимий е представен като съвършен християнин, като нравствен образец и пример за подражание. Не се споменава нищо конкретно за произхода, родителите и детските му години, а е маркирано богоизбраността му. Цамблак сравнява героя с “Давид, който обичаше истината”, с “финикова палма”, с апостолите, чийто живот Евтимий възлюбва “още в младини”.така е очертан един агиографски образ – праведен, богоизбран, изключителен. Идеализацията и емоционалната струя преобладават в художественото изображение.

2. След реторичното встъпление Цамблак разказва за делата на агиографския герой, следвайки хронологията на неговия живот. В повествованието се преплитат интерпретация на монашеските, отшелническите и исихастките подвизи на светеца и разказ за апостолските ин пастирските му деяния, които в края на творбата се трансформират в мъченически.

3. Монашеският живот на героя – съзнателни избран от героя,; отшелничеството- паралел с библейски лица – пророк Илия и Йоан Кръстител – така Цамблак издига авторитета на Евтимий до сакралното ниво на Светото писание; Евтимий избира исихазма като начина на живот и на мислене, като светоглед и като пряк път към индивидуалното общуване с Бога, към богопознанието и истината. Героят се отдава на безмълвна молитва, самовглъбяване и усъвършенстване на основните исихастки добродетели – смирението, послушанието, аскетизма, борбата със страстите и пороците на земния живот. Дяволът не веднъж го изкушава, но благодарение на своята твърдост и вяра героят винаги го побеждава.

4. В хода на повествованието Цамблак вмъква интересно видение – пророчество – това на Теодосий, - до което той се домогва в моменти на исихастки екстаз. С вътрешния си взор старецът вижда трагичната съдба на България и очертава мястото на Евтимий в нея – той ще се превърне в апостол и мъченик на вярата.

5. В изграждането на образа на героя като монах, исихаст и аскет Цамблак отново се опира на аналогии и сравнения с библейски лица и събития – делата му съизмерими с тези на Авраам и Йосиф( свети мъже, които обичат да размишляват и да се упражняват в духовно съвършенство); Давид и Голиат( победата им над враговете) е подобна на Евтимиевата борба с Дявола.

6. Стремежът на Евтимий към неговото отечество е водено от любов към родината. Движен от патриотични подбуди Евтимий решава да се завърне в България, за да работи в нея, но и родината му има нужда от него – от мъдростта му, от нравствената му чистота и съвършенство, от богатите му духовни дарования;

7. Във втората тематично и стилистично обособена част образът на Евтимий е по- осезаем, по- конкретен и детайлно изобразен на фона на правдиво пресъздадената историческа действителност. В столицата Търново героят продължава благочестивия си и богоугоден живот. Съгражда манастир (“Св. Троица”) и полага основите на книжовната школа, която става притегателен център на множество ученици. С поредица от реторични въпроси Цамблак насочва интерес към учителската и книжовно – реформаторска дейност на Евтимий, за да утвърди усърдието, ерудицията, таланта и отличното познаване на Светото писание. Героят е сравнен с помощта на сравнения, епитети и перифрази с библейски лица или известни мъже от древността - с Мойсей, с пророците Илия и Самуил, с египетския цар Птоломей. Поставен е дори по високо от тях. -

8. Евтимий – проповедник и като патриарх- грижата за благополучието на неговите съграждани; поучава, проповядва, напътства, изкоренява греховете, бори се срещу ересите и моралната разпуснатост, привлича нови вярващи и връща заблудените към лоното на светата Христова църква. Той е духовен пастир, зорко бдящ за праведността на своето паство. Чрез евангелски притчи за сеяча и семето Цамблак подчертава духовните измерения на проповедническата, пастирска и учителска дейност на Евтимий.

9. Евтимий – изкоренител на ересите, а не само пастир и учител. Помага на хората чрез вярата и делата си и упованието в Бога, а Бог му се отплаща за предаността като се вслушва в молитвите му.

10. Търновци обичат своя духовен пастир заради смиреността и благочестието му, заради религиозната му ревност и морална чистота, заради праведния богоугоден живот и грижите му за ближните.

11. Евтимий е обичан не само от търновци, а и далеч зад пределите на България

12. Евтимий – апостолски тип герой, който служи на Бога чрез словото. Със силата на словото той лекува душите на хората, облагородява ги, спасява ги, изтръгва ги от” дълбочината на невежеството”, насочва ги вечните божествени истини, към богопознанието.

13. Евтимий – закрилник и морална опора са своите съграждани. Достойнството, мъжеството, нравственият стоицизъм на патриарха са актуални и действени в трагичните дни на превземането на Търново от турците. Евтимий става свидетел на поругаването на града, изгонен от патриаршеската църква, той не унива, не се изплашва за живота си, не рухва и не се предава на отчаянието и малодушието, а с още по – голямо усърдие се заема с пастирските си дела.. дори самият Баязид се оказва подвластен на спокойствието, смелостта и духовното обаяния на патриарха и го посреща с уважение и достойнство. С нравствения си стоицизъм, с духовната си твърдост и с вярата си Евтимий се превръща в пример за гражданите на Търново.

14. Индиректно се извисява образът на Евтимий в епизода, който разказва за заколението на 110 – те търновски първенци в църквата. Мъченическата, но достойна и величава смърт на Евтимиевите ученици, които запазват вярата си и заплюват поробителя, хвърля ярка светлина върху техния учител.

15. Поведението на Евтимий по време на подготвяната екзекуция е кулминационна точка в неговите деяния, които от апостолски се превръщат в мъченически. Той не трепва пред лицето на смъртта, не се страхува от нея, а напротив желае я. И Бог спасява своя избраник като вкаменява ръката на убиеца. Чудото е доказателство за моралната сила на героя и е свидетелство за неговата богоизбраност.

16. Драмата на Евтимиевото прощаване с търновските граждани – трагизмът на изложението е породен от насилствената раздяла между близки, от безмълвното страдание на техния патриарх, с отчайваща болка, с чувство на обреченост и невъзвратима загуба жителите се прощават със своя учител, пастир и закрилник. С него губят последната си опора. Опитва да утеши своите съграждани, а с примери от Библията Евтимий визира стоицизма като път към спасението. Победа чрез вяра – това завещава на своите ученици последният български патриарх, напускайки ги завинаги.

17. Учението, деянията и подвизите на героя светец по време на неговото заточение стабилизират вече изградената представа за изключителността, благочестието и апостолско усърдие на Евтимий. И в последните години от своя живот героя остава верен на избрания път в служба на Бога и на хората.

18. В заключителната молитва към светеца Цамблак утвърждава идеята за подражаване на достойните и моли за “живот в Христа” чрез благодатта на Светата Троица.

No responses yet

окт 21 2008

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

Език и Литература

Filed under Българска Литература

Език. Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Принадлежи към южната група на славянските езици от индоевропейското езиково семейство. Има 4 главни периода в историческото си развитие - дописмен (до 9 в.), старобългарски(9-12 в.), среднобългарски (12-14 в.) и новобългарски (от 15 в.). Началото на старобългарския език се поставя със създаването (862 или 863) на азбука (глаголица) от Константин-Кирил Философ и Методий. В края на 9 в. в България е създадена и другата старобългарска азбука - кирилицата. Написани са най-старите глаголически и кирилски старобългарски паметници - Мариинско евангелие, Зографско евангелие, Асеманиево евангелие, Синайски псалтир, Синайски требник, Супрасълски сборник, Савина книга, Енински апостол и др. България става средище на славянската култура и писменост. Старобългарският език е основа за създаването на руска, сръбска, словенска, хърватска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. В периода на Българското възраждане се формира съвременният български книжовен език. Характеризира се с отпадане на падежните форми, употреба на определителен член, 9 глаголни времена, 4 наклонения и др.

Литература. Българската литература е най-старата славянска литература. Възниква през 9 в., след като Константин-Кирил Философ и Методий създават славянската азбука и превеждат първите религиозни текстове. През 9-10 в. чрез делото на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и чрез дейността на Охридската книжовна школа и Плисковско-Преславската книжовна школа старобългарската литература достига високи художествени постижения и по-късно се разпространява в Русия, Сърбия, Влашко и Молдова. В края на 10 в. се създават апокрифите и богомилската книжнина. През 13-14 в. настъпва нов разцвет на старобългарската литература - Борилов синодик, Софийски псалтир, Манасиева летопис, Иван-Александрово евангелие,

Томичов псалтир. В Търновската книжовна школа се развива широка езиковедска, литературна и преводна дейност. Българските ръкописни книги оказват влияние върху румънската и староруската литература. През 15 в. Поп Пейо и Матей Граматик създават Софийската книжовна школа. През 17-18 в. в литературата навлизат политически, социални и битови теми - известни са около 450 ръкописни сборника с проповеди, жития, летописни разкази и др. Характерно литературно явление са дамаскините. С ренесансовите си идеи книгата “Стематография” (1741) на Х. Жефарович въздейства върху оформящото се национално съзнание на българи, сърби и други
славянски народи. По време на петвековната османска власт развитието на българската литература се съсредоточава в манастирите. Първото произведение на българската възрожденска литература “История славянобългарска” (1762) на Паисий Хилендарски отразява стремежа за пробуждане на националнотосъзнание и се превръща в литературен и политически манифест на времето. Ярък последовател на Паисий е Софроний Врачански - автор на първата печатна книга в новобългарската литература “Кириакодромион” (1806) и на оригинална автобиография. През II половина на 18 в. и началото на 19 в. литературата има предимно просветителски характер - П. Берон, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Н. Геров, В. Априлов.
Нараства интересът към народното творчество - Д. и К. Миладинови издават сборника “Български народни песни” (1861). Започва развитието на новата българска литература - създадена на новобългарски книжовен език, тя следва образеца на жанрово-художествената система на европейските литератури. Връх във възрожденската литература е поезията на Х. Ботев,която с ярката си революционна изповедност и новаторство е сред най-добрите образци на световната литература. Безспорен класик на новата българска литература е И. Вазов - автор на 22 тома жанрово многообразно творчество (романи, повести, разкази, стихотворения, драми). Културният и литературният живот след Освобождението 1878 се съсредоточават в Пловдив, където работят
И. Вазов, К. Величков, Н. Геров, и в София - П. Р. Славейков, С. Михайловски, М. Дринов. За развитието на литературата голямо значение имат периодичните издания - списанията “Наука”, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, литературните списания “Зора” и “Денница” и др. В разцвет е и мемоарната литература - З. Стоянов, С. Радев. Широко се развива реалистичната проза - Ц. Гинчев, Т. Влайков, М. Георгиев, А. Страшимиров. Ярък критик на своето време, А. Константинов създава най-популярния сатиричен образ в българската литература в “Бай Ганьо”. В края на 19 в. възниква социалистическата литература - Д. Благоев, Г. Кирков, Д. Полянов. В началото на 20 в. настъпва модерно европейско обновление на българската литература, представено от кръга около списание “Мисъл”: д-р К. Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров, П. Яворов - един от най-големите майстори на българското стихотворение. Българският символизъм достига съвършенство на стиха в творчеството на Н. Лилиев,Т. Траянов,Е.Попдимитров, Х. Ясенов, Н. Райнов, Д. Дебелянов. Развива се и прозата - Г. П. Стаматов и Елин Пелин - класик на българския разказ, проникновен художник на българското село. В областта на литературната критика работят Б. Пенев, В. Василев, А. Балабанов, И. Мешеков. След войните 1912-18 и националните катастрофи настъпва олевяване на литературата и се развива социално-революционната поезия, достигнала връх в поетическото майсторство на Х. Смирненски. След септемврийските събития 1923 социалната тема доминира в поезията на Г. Милев, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, като покрусата води до философско осмисляне на битието. Появяват се нови авангардни течения - експресионизъм и модернизъм в творчеството на Г. Милев, предметната поезия на А. Далчев. Традиционният реализъм в прозата се обновява към лиризация (А. Каралийчев), психологизъм (Г. Райчев), гротеска (С. Минков), битовизъм (Чудомир), историзъм (С. Загорчинов) и достига класическото в творчеството на един от най-добрите майстори на българския разказ, създал галерия от нравствени и идеализирани образи - Й. Йовков. През 1923-44 се налагат социалната и пролетарско-революционната проза - О. Василев,К. Велков, Г. Караславов,и поезия - Н. Хрелков, М. Исаев, Х. Радевски, Х. Кърпачев, Ц. Спасов. Социалистическо-революционната поезия достига високо развитие в новаторската лирика на Никола Вапцаров. След 1944 в българската литература доминира социалистическият реализъм. Въпреки наложения догматизъм ярко се откроява прозата на Д. Талев, Д. Димов, Е. Станев. Оригинално творчество създават Й. Радичков, Б. Димитрова и др. Българските поетически традиции са продължени в лириката на Е. Багряна, Д. Габе, Р. Ралин, Д. Дамянов, А. Германов, С. Цанев, К. Павлов, Б. Христов и др. Развива се българската драматургия - К. Зидаров, И. Радоев, Д. Жотев, Г. Джагаров, К. Георгиев и др. Извън пределите на България като учени с международна известност се утвърждават Ц. Тодоров, Ю. Кръстева, П. Увалиев и др.

No responses yet

окт 19 2008

Profile Image of nplashkoff
nplashkoff

Българска литература

Filed under Българска Литература

Българска литература наричаме българската национална литература създадена и писана на български език, през периодите старобългарска, възрожденска, следосвобожденска, между двете войни, литература след втората световна война - период на комунистическата реалистическа литература, модерна или най-нова литература след 1989 (в някои случаи можем да я наречем постмодерна литература). Това са най-общо периодите в българската литература, като границите между тях не са непременно твърди и това не означава, че литературата на един период в никакъв случай няма или не би могла да има характеристиките на друг период. Все пак периодите проследяват историческото развитие на българската литература в нейните най-общи характеристки и в едно от все пак свързаните с нея културни, исторически, политически, социални и т.н. процеси.

Списъците от автори за съответните периоди :

* 1 По периоди
o 1.1 Старобългарска литература (8 век — 15 век)
o 1.2 Литература на Българското възраждане (18 век — 19 век)
o 1.3 Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878 – 1918)
o 1.4 Литература между двете световни войни
o 1.5 Литература след Втората световна война
* 2 Вижте още

Старобългарска литература (8 век — 15 век)

Това е началният период на българската литература, идейно и естетически обвързан с богослужебния християтнски ритул. Основно литературата е превеждана, но и създавана за периода IX-XV III в.

Основни автори:

* Константин Преславски
* Черноризец Храбър
* Климент Охридски

Литература на Българското възраждане (18 век — 19 век)

Българската възрожденска литература е литература на прехода от старото към новото време, специфично различаваща се от периодите Просвещение и Ренесанс характерни за Западноевропийската литература, макар характеризираща се с някои от тяхните черти. Тя ознаменува началото на периодичният печат в България.

* Христо Ботев
* Добри Войников
* Софроний Врачански
* Васил Друмев
* Райко Жинзифов
* Любен Каравелов
* Константин Миладинов
* Васил Попович
* Григор Пърличев
* Георги Сава Раковски
* Стефан Стамболов
* Паисий Хилендарски
* Добри Чинтулов

Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878 – 1918)

* Мара Белчева
* Димитър Бояджиев
* Иван Вазов
* Константин Величков
* Димчо Дебелянов
* Иван Йончев
* Алеко Константинов
* Стоян Михайловски
* Екатерина Димитрова Ненчева
* Пенчо П. Славейков
* Захари Стоянов
* Антон Страшимиров
* Теодор Траянов
* Кирил Христов
* Цанко Церковски
* Пейо Яворов
* Христо Ясенов
* Петко Тодоров
* Елин Пелин
* Иван Ст. Андрейчин
* Теодор Траянов
* Николай Лилиев
* Константин Величков

Литература между двете световни войни

* Елисавета Багряна
* Никола Вапцаров
* Весела Василева
* Александър Вутимски
* Георги Георгиев
* Змей Горянин
* Йордан Йовков
* Николай Лилиев
* Гео Милев
* Светослав Минков
* Елин Пелин
* Симеон Радев
* Никола Ракитин
* Сирак Скитник
* Христо Смирненски
* Веселин Ханчев
* Стоян Загорчинов
* Фани Попова-Мутафова
* Чавдар Мутафов
* Константин Константинов
* Георги Райчев
* Дора Габе
* Атанас Далчев
* Ст. Л. Костов
* Рачо Стоянов
* Никола Фурнаджиев
* Антон Страшимиров
* Асен Разцветников
* Ангел Каралийчев

Литература след Втората световна война

* Маргарит Абаджиев
* Елена Алексиева
* Диа Ангелова
* Цветан Ангелов
* Пламен Антов
* Кева Апостолова
* Николай Аретов
* Валентина Атанасова
* Ясен Атанасов
* Кристин Димитрова
* Пенка Бангова
* Румен Баросов
* Методи Бежански
* Корнелия Благоева
* Олга Блажева
* Марин Бодаков
* Божидар Божилов
* Иван Бориславов
* Яна Букова
* Български инок
* Пенка Ватова
* ВБВ
* Маргарита Велева
* Ирина Войнова
* Найден Вълчев
* Владимир Луков
* Дора Габе
* Неделчо Ганчовски
* Вергиния Генова
* Стефан Гечев
* Богдан Глогински
* Георги Господинов
* Георги Гроздев
* Васил Давидов
* Бисера Дакова
* Дамян Дамянов
* Георги Данаилов
* Ивета Данаилова
* Иванка Денева
* Константин Денчев
* Красимира Джисова
* Елка Димитрова
* Димитър Димов
* Весела Димова
* Теодора Димова
* Петьо Добринов
* Пламен Дойнов
* Антон Донев
* Мария Донева
* Силва Дончева
* Жанина Драгостинова
* Мария Дубарова
* Петя Дубарова
* Боряна Дукова
* Деян Енев
* Виргиния Захариева
* Надежда Захариева
* Мартин Златев
* Валери Иванов
* Мирела Иванова
* Мариета Иванова-Гиргинова
* Ангел Игов
* Николай Искъров
* Йордан Матеев Йорданов
* Недялко Йорданов
* Екатерина Йосифова
* Камен Калчев
* Здравко Кисьов
* Роман Кисьов
* Леа Коен
* Венцеслав Константинов
* Георги Константинов
* Явор Константинов
* Борис Крумов
* Николай Кънчев
* Светла Кьосева
* Мария Липискова
* Весела Люцканова
* Юлиана Манова
* Цветан Марангозов
* Георги Марков
* Тома Марков
* Райна Маркова
* Рали Мейдър
* Леда Милева
* Мила Миленова
* Събка Митева
* Георги Мицков
* Момчил Николов
* Галина Николова
* Пепа Николова
* Малина Николчева
* Миглена Николчина
* Албина Опанасенко
* Кръстю Пастухов
* Иван Пейчев
* Светослав Пейчев
* Пеньо Пенев
* Бойко Пенчев
* Таня Пенчева
* Никола Петков
* Донка Петрунова
* Алек Попов
* Ради Радев
* Йордан Радичков
* Надежда Радулова
* Радой Ралин
* Иво Рафаилов
* Стоил Рошкев
* Живка Симова
* Даниел Смиловски
* Людмил Станев
* Мария Станкова
* Генчо Стоев
* Милка Стоянова
* Оля Стоянова
* Рени Стоянова
* Хари Стоянов
* Едвин Сугарев
* Доротея Табакова
* Димитър Талев
* Стоян Терзиев
* Марин Тодоров
* Силвия Томова
* Жюстин Томс
* Емил Тонев
* Тоня Трайкова
* Владимир Трендафилов
* Спасимир Тренчев
* Цвета Трифонова
* Христо Фотев
* Марияна Фъркова
* Николай Хайтов
* Леони Ходкевич
* Албена Хранова
* Борис Христов (писател)
* Георги Христов
* Габриела Цанева
* Чавдар Ценов
* Никола Чалъков
* Божидар Чеков
* Силвия Чолева
* Чудомир
* Петър Чухов
* Стоян Юруков
* Мария Янкова

No responses yet