окт 27 2008
ДВЕ ОСНОВНИ ТЕЧЕНИЯ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
ДВЕ ОСНОВНИ ТЕЧЕНИЯ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Людмил Стоянов
Не само до неотдавна, българската литература е и днес - за чужденци и за българи - една астрономична мъглявост. Тъй забравена, неизследвана и безименна, тя изглежда като една значителна нула в духовното небе на човечеството, един свят, чиито съкровища никое любящо око не се е помъчило да открие. Какви са нейните задачи, нейните цели, посоки и пътища, най-сетне нейните, макар и относителни, ценности, това не би могъл да каже и най-просветеният български професор, ако въобще такъв е съществувал. Тя блуждае по произвола на вълните “без компас и ветрила”, без да срещне попътен вятър, що би я извел в онова тайнствено море на поезията, което вековете са създали върху нашия духовен глобус. Отрупана с лъжи и измами, със заблуждения и суеверия, тя е зле отритната, стъпкана е душата й, а видът й е огледало на нейния позор.
Без съмнение това жалко състояние на литературата се дължи на сляпородения български дух, който още не е приобщен с великото и с онова, що не умира. Той не я чувствува близка, не я чувствува своя тълмачка. Българският дух и българската литература са още два различни свята, на бранното поле между тях няма ни един воин. Два различни свята, казвам, защото българската литература, колкото и ограничена, е създала все пак значително културно богатство, дето българският дух би могъл да намери здрава опора и да се утвърди като фактор в света. Обаче това културно богатство лежи заровено в земята, то е скрито от нас, за него се носят само смешни митологични измислици и легенди, без да може някой да каже: ето - това е бисер или диамент, а това - обикновено тъпа канара. Защото, както казах, българският дух е сляпороден и нему е чужд критическият дар. Критическият дар предполага културност, а в България може да се говори за всичко, само не и за културност.
Само така може да се обясни необикновеният факт, дето толкова литературни имена са окръжени с тайнствен ореол, без някой да се е запитал: защо? Защо един Стоян Михайловски - всичката ми почит към неговите старини, обществено значение и литературно труженичество - жъне обилно славата на “поет” и “философ”? Как тъй е станало, че тоя човек, който цял живот ни учи, че доброто е добро и злото е зло или че бог е всемъдър, всесилен и велик, тоя автор на четириетажни хиперболи и на бременни морални сентенции, тоя клоун на морала в стихотворна форма да има престижа на гръмовержец дотолкова, че да представя загадка за литературата и едва ли не майките да плашат децата си с неговото име? Един напълно посредствен поет и до отегчителност банален мислител, почти винаги неоригинален, виждаме го внедрен в центъра на литературата в позата на оракул или сфинкс - уви, оракул на отдавна известни истини и сфинкс без тайна. И ние имаме право да се запитаме: за какви шедьоври? за какви бляскави творения? Това никой не би могъл да каже, но легендата на оракула продължава да се носи. Почти същия случай имаме с Антон Страшимиров. Може би необикновената плодовитост на тоя български писател, неговите безбройни книги и писания и щастливото обстоятелство, че още не е дошъл страшният съд, който да отдели чистото златно жито от плевела, всичко това е причина заедно с неговата публицистична дейност да виждаме да се хвърлят в лицето на Антон Страшимиров сред полуневежата интелигенция обвинения едва ли не в знаменитост. И тук легендата е очевидна, защото всеки един от тия хора би трябвало преди всичко да си спомни името и деянията поне на един негов герой, да си спомни една негова художествена завършена книга, една издържана страница, една поразителна мисъл и ако би могъл да надскочи своята памет и да каже, че е имало момент в живота му, когато тоя писател е държал душата му под неотразимата си власт, може би в такъв случай полуневежата интелигенция ще бъде права. Но за нас е ясно, че подобно чудо е напълно изключено. Аз бих превел още такива случаи и бих се спрял например на Кирил Христов, ако не бе опасността да изпадна в банален тон.
И тъй, ясно е за всеки по-далековиден поглед колко ниско е паднала оценката на литературните ценности. Едно литературно затъмнение цари на хоризонта. В хаос, по-дълбок може би от хаоса на миротворението, плува съзнанието на една голяма част от обществото. В самата литература - пълно отсъствие на критичен дух, оттук - ужасното зрелище на цяла армия слепи, сакати и нищи духом, безграмотни създания, запътени самоуверено към Парнас. Оттук - и това смешение на езиците, смешение, неблагословено от Дух Свети, дето звучат толкова имена - и ни едно истинско признание. Така сме стигнали до онова комично състояние - да имаме толкова писатели - и да нямаме литература.
Това обаче не е съвсем така. Наистина лабиринтът е тъмен и дълбок, но от него би могло да се излезе, ако би ни помогнала светлината на Ариадна със своята копринена нишка, която би могла да бъде нишката на едно тънко критическо чувство. Идеята, която ще развия пред вас, аз смятам, че е едно откритие и че тя опростява задачата за разбирането на българската литература, на нейния досегашен и бъдещ ход, на същността на нейните устреми, нейните влияния и връзката й с чуждите напреднали литератури и най-после нейните отношения към народа и народния дух. По тоя начин ще се получи един кръг с точно определена периферия, дето измамите и заблужденията ще бъдат невъзможни.
Два пътя следва новата българска литература отпреди Освобождението до днес. Инстинктивно може би, а може би по внушения от чужбина покрай безцветната популярна литература за народа изниква като внезапно светило творческата личност - романтично настроената душа - свободното аз - художникът: това е Христо Ботев. Тая златна жила върви през Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Теодор Траянов и по-нататък. Другият път начева от Любен Каравелов, бащата на бездарната поезия у нас, антихудожника, човека, служител на тълпата, възсъздател на бита, а не и на духа, вдъхновението, което се влачи в праха на живота, вместо да лети в горните сфери, съзнанието, сковано от днес и чуждо на великото Утре, Любен Каравелов, с неговия мек характер, с неговия угаснал поглед и почти заспал дух.
Това е, тъй да кажем, една литературна плюшкиновщина; това е идеалът на всяко некултурно общество: да се види отразено в чистите създания на изкуството; идеалът на лъжехудожника: да събере колкото е възможно повече дребни чувства, нищожни трагедии и преходни впечатления на своя град или своята страна - подобно захвърлените копчета, огледалца, подкови, шишенца, върви, синци на Плюшкина - с една дума, да събере всички непотребни огризки от живота, за да създаде произведения, които да дишат благоуханията на оборите и диалектическата претенциозност на провинциите. Този идеал именно бе доведен до съвършенство от корифея на българската литература - Иван Вазов. Вазов въздигна в култ нещастната идея да се пише за всичко и във всяко време. Той бе чужд на мисълта за самоцелния дух, за изключителността на творчеството и за превъзходството на твореца над тълпата. Наистина той запази и до днес една крепкост на духа, която му прави чест, но той никога, дори в най-съкровените или величави минути на живота си, не се издигна над средата. Неговият дух бе на канара, но не дух на орел. Той не възприе народа като идея, както направи Ботев - той го възприе като маса, като географско понятие. Има само два момента в творчеството на Вазов, дето той се издига до едно по-високо съзнание, до висотите на една творческа стихийност - това са “Под игото” и “Епопея на забравените”. Те са най-здравите блокове в неговия паметник. Всичко останало с много малко изключения, ще бъде предадено или е вече предадено на забрава. Защото, слял душата си с душата на народа, той се превърна в негов служител, един вид псалт на неговите болки, той никога не го поведе след своите художествени победи, никога не стана негов жрец, нито негов водач, нито тълмач на неговата предвечна съдба. Той не каза” Аз - и Народа, неговият лозунг бе: Аз - с Народа.
Обаче знайно е каква неодолима стихия е Народът и колко пагубно е неговото непосредствено влияние върху душата на художника. Три врага познава художникът, казва един критик - Царя, Папата и Народа: единият взима тялото му, другият взима душата му, третият - и тялото, и душата. Народът разкрива себе си чрез душата на художника само когато тя е абсолютно свободна, когато никакви условности, никакви задължения на времето, нито преходящи морални истини не стесняват нейните безпорочни зачатия. Както ученият или философът не дават ухо на суеверията на народа и неговите простолюдни истини, колко повече трябва да бъде ревнив за своето изкуство художникът, който единствен е призваният да пази неговата ненарушима и строга неприкосновеност. Защото инак изкуството би изгубило единствения си, макар и неволен, смисъл - да бъде най-силният лост към усъвършенствуването на човечеството. И тъкмо този грях има Вазов - че той принизи светлото име на Изкуството, като повлече по площадите неговия висок култ и оскверни неговата пурпурна мантия.
Като принизи изкуството до уровена на своето преходно време, Вазов се унищожи като творческа личност. Той пренебрегна големите обобщения, дълбоките и вечни идеи, прелъстителните творчески завоевания, яростните битки на духа, борбата с неразрешимите “проклети” въпроси, а когато се прехласна от географията на България и почна да изпада в прискърбен и преувеличен възторг от всяка скала, от всеки храст или могила - той вече нямаше какво да губи, защото бе изгубил всичко.
То е наистина дълбоко и трагично зрелище - това проваляне на един истински талантлив поет, в момента, когато сам престана да се чувства творческа личност и Музата си превърна в привратница на живота. При все това неговите епигони, най-голям от които е Кирил Христов, не надминаха учителя си. Нито по ширината на вдъхновението, нито по силата на израза, нито по богатството на езика, нито най-сетне по чистотата на чувството Кирил Христов може да се равни с фигурата на Вазов. В огромната сянка на Вазов той се губи дотолкова, че всичките му контури се заличават. Губят се и всички безбройни силуети на фона на тая преходна литература, плитка, безидейна, суха и лишена от въображение. Тук се сключва кръгът на тая безнадеждна плеяда, чужда на изкуството и непотребна за живота. След това настъпват безплоден хаос, пустота и мрак, настъпва филистерската пошлост, тържеството на Чандала.
Но ний бихме били безкрайно нещастни, ако над тоя хаос като Дух Божи над водите не витаеха образи, в чиито погледи горят зари от лоното на вечността и чиито сърца бият редом с великото сърце на земята. Това са героите на живота, защото истинският художник е герой, който се бори със себе си, както Яков с Ангела. Първият между тях по време и по значение човек на меча и човек на словото и у когото не знаеш кое повече блести, мечът или словото - това е Христо Ботев. Неговата личност е една загадка - една трагична личност, слязла сякаш от страниците на Шекспир или създадена от някой вълшебен мит. Неговото творчество е спонтанно, единно и нелицемерно, в него не звучи ни една фалшива нота, то извира от недрата на една художествена хармония. За Ботев би могло да се каже, че без да бъде олимпиец, той притежава всичката груба незавършеност на титаните. Понякога изглежда, че той почти излиза - в “Молитва”, в “Хаджи Димитър” - извън своя роден олтар и става син на човечеството. Когато си мисля за него, аз винаги си представям неговата стремителна фигура с Прометеевия пламък в ръка - тоя неизменен образ на герой и мъченик.
По-късно този Прометеев пламък бе донесен от Пенчо Славейков. Често се люлееше той в трептящите му ръце, често заплашваше да угасне. Пенчо Славейков бе учител - но не с произведенията си. Той искаше да бъде носител на култура и музата му се боеше от проницателните му живи очи. Той бе забравил, че музата е жена и че ней не трябва да се казва цялата истина. Тя се бои от истината, че обича вълшебните приказки и фантастични герои. Произведенията на Пенчо Славейков са измъчени от борба, от насилия и усилия, той цял изнемогва в тая борба, сякаш върху него лежи тежко библейско проклятие: “с пот на челото ще си вадиш хляба”. Неговите песни не разказват трагедията на душата му - не, те плачат за своето собствено несъвършенство, сякаш дирят снизхождение в нашето трогнато сърце. Езикът, тоя божествен инструмент, става в неговите ръце оръдие на изтезание, превръща се в нещо уродливо, нелепо, способно сякаш да ни разтроши зъбите. Римата, която истинският художник претворява от ехо в душа и от прост стихотворен елемент - в елемент на мисъл и страст, в език на боговете - римата у него става ту клапа, ту удар на барабан, ту заекваща се реч. Славейков имаше тоя печален дар да бъде тягостен и него той доведе до съвършенство в “Кървава песен”. Колко безсилие вее например при сравнение с Ботев от известния негов стих: “Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей”. И все пак Славейков внушава неволна почит. Неговата благословяща сянка витае над българската литература. И дори сега, когато аз говоря и говоря не против него, а в негова защита, около мен безшумно се носят образите на Фрина, на Микел Анджело и Успокоений. Аз чувам прелюдията на Балкана и в ушите ми звучи веселата приказка “Етър назад се повръща”. Да, Славейков внушава почит. Той се бори с традицията на Вазов в едно мъртво време, сам срещу хиляди, повали я победоносно и върху застиналия жертвеник на изкуството издигна образа на вечната красота.
В това отношение Яворов завари едно разчистено поле, както и Петко Тодоров. Безшумен и вдълбочен, с ясно съзнание на художник Петко Тодоров достига в някои от своите идилии до широките концепции на съвременните творци и в някои от драмите си например “Страхил Страшен Хайдутин” - до символиката на Метерлинк. До тия тъмни брегове на мистичното mare tenebrarum спира в минути на дълбоко очистително просветление и безпокойната душа на Пею Яворов. Странни звуци издава тя, дълбоки и чудовищни стонове. Яворов достигна в съзнанието си и може би в същината си до най-мрачните пропасти на ада. Неговата поезия се лута в безизходни и трагични скокове между безсилието и подема, ту готова на подвизи, ту уплашена от собствената си дързост.
Угасна слънце, няма я луната,
В небо звезди не ще изгреят пак!
И аз лежа безсилен да се дигна,
Изпод нависналия гробен мрак.
Това съзнание на пълна безизходност прави поезията на Яворов в голяма степен съвременна, макар да й липсват много от елементите на последната. Тя все още носи печата на старомодност, на риторика, на алегоричност, тя е все още чужда на съвременния дух, чиято трагедия е по-задълбочена, по-културна, по-безкръвна, но затуй - по-страшна и неизлечима. Това е оня Стикс на отчаянието и греха, на изкуплението и вечната необходимост, дето плахата душа на Яворов не можа да стигне и дето неукротимият дух на Траянов пи с неутолима жад.
Теодор Траянов е между непопулярните поети на България. Това не би трябвало да учудва никого, напротив, чудно щеше да бъде, ако би било обратното. Защото такава е съдбата на всеки новатор и вярна е древната мъдрост, че никой не е пророк в своята страна. Ледът обаче постепенно се разчупва. Отдавна името на Траянов е лозунг за борба и символ на вярата за много сърца. Какво представя впрочем неговата поезия? Всяка песен на Траянов е една душевна драма, дълбока и покъртителна. Като Пенчо Славейков той също се бори със себе си, но не от липса, а от излишък на сили. Той рядко преминава от чувството към формата, а винаги от идеята към нейната вечна форма - символа. Той се стреми да бъде безразделния властник на своя вътрешен хаос. В неговата душа бликат неизтощими извори на поезия, които той винаги успява да кристализира в музикално-координирани художествени форми. Тоя мощен пулс на неговото творчество наред с трагичната раздвоеност на едни модерен дух го сродява с поляка Каспрович, когото обаче той надминава с необузданата душевна мощ на една непокътната и първобитна раса. Вътрешните бури в поезията на Траянов се синтезират с ярки символи, толкова силни и дълбоки, че в нас остава впечатление на внезапен огнен вихър. Това са светкавици на въображението, в час на “хладна гордост” и на “спомени мрачни”, когато духът му издига “среднощната факла” -
И бавно се подават
В мъглите непрозрачни
Разгромени кораби
С разкъсани крила.
Поезията на Траянов е дълбоко индивидуална дори там, като в “Тайната на Струма”, “Смърт в равнините” и др., дето говорят “лесът и равнините” на неговия роден край. В тях е запечатана чрез гласа на земята предвечната скръб на народната душа. С тях Траянов туря най-тежкия камък върху гроба на вазовската патриотична поезия, толкова шумна и толкова безсъдържателна.
Друг един, малко известен, но твърде значителен за литературното развитие поет е Емануил п. Димитров. Забравен и потулен в провинцията, той е издал няколко малки стихотворни сборника (“Сънят на любовта”, “Плачущи върби”, “Песни”, “Вечерни миражи” и др.), в които, като в пролетни поляни, озарени от любовния поглед на слънцето, се разлива дъх на сочна и оригинална поезия. И ако не бе нехайната и често до прискърбие несъстоятелна форма, в която е облечена, тая поезия би била най-ценното съкровище на българското поетическо слово. В нея звъни понякога верленовска нежност и звучат средновековни ноти. Защото тя пада до глъбините на душата като камък, хвърлен в дълбока вода, тя е сякаш озарена от скръбния пламък на една незнайна мистична звезда. Един мистичен романтизъм отличава поезията на Ем. п. Димитров. Той мечтае за градове от “стари, стари времена”, за някакви рицари в черно, които отнасят любима жена към мрака на дълбоки гробници. Душата му живее под сянката на старинни булеварди, дири път към някаква благородна страна, дето лагуни оглеждат застинал вулкан и дъга се извива над бели скали:
Трирема ме носи към теб, Еделанд
Отечество мое и родна земя!
И каква разлика между него и например Димчо Дебелянов, чиято душа страда в нашия познат, видим и жесток свят, чужда на измамите на едно химерично въображение! Той е цял днес и страшното утре е за него съдбовно проклятие. Наистина един правдив, целомъдрен и дълбоко човечен поет. Една странна филистерска боязън му пречи да премине “отвъд доброто и злото”, но тъй неравен, кратък и дълбок, суров и непреклонен, какъвто се рисува в поезията си, той би могъл да се развие в нещо могъщо и здраво, ако смъртта не бе прекъснала живота му!
Едно обстоятелство трябва да отбележим мимоходом - невероятната многостранност на толкова сродни духове! Принципът за свободата на творчеството, следван от тая плеяда, дава своите обилни плодове, всички различни по цвят, по аромат и по вътрешна красота. Една нова и особна поетическа личност е и Николай Лилиев. Всеобщото одобрение, което печели неговата поезия въпреки своята строга форма, не говори толкова за нейната дълбочина, колкото за нейната интимност. Женствена, въздушна и прозрачна, бяла като сребърен цвят и чиста като детски сън, в нея сякаш бие сърцето на млада девица, току-що пробудена пред прага на незнайна съблазън. Николай Лилиев притежава усет към словото, към оная стилизувана реч, най-съвършен майстор на която иска да бъде Николай Райнов.
Николай Райнов е прелъстен от афористичната реч на Ницше и преди всичко от нейните декоративни ефекти. Той е творец зидар, у него концепцията се развива от словото, през образа към идеята, а не обратно. И това създава стилизирания декоративен патос на “Богомилски легенди” или “Градът”. Взел словото за първооснова, той неволно го нажежава в горнилото на своя дух до червено, превръща го в искра, в мълния, защото само с него може да порази. В мълниеносния блясък на словото Райнов намира благодатта на творческото освобождаване. Той е до голяма степен мислител, но тук, както и в процеса на своето творчество, той се блазни не толкова от самата мисъл, колкото от процеса на мисленето. Всички книги на Райнов носят печата на тая мъчителна раздвоеност между художника и мислителя. Неговата страстна жажда към красота го довежда до трагични дилеми. И безсилен да изтръгне от лютнята си простите божествени звуци, скъпи за небето, и убеден, че това може да направи, като разкъса нейните корди, той ги къса без колебание и те се пръсват в ярка и многоцветна плетеница.
Николай Райнов обаче внася в литературата ни един нов елемент: културност. Той разравя едно застинало огнище, дето лежи фениксът на критическия дух. Защото вярно е, че само в светлината на една истинска културност произведенията на изкуството добиват пълната си цена и че подобна културност може да се създаде само в атмосферата на критичния дух. Аз ви посочих избраниците на словото в българската литература, все едно дали ще ги покрием с цветя, или ще ги обсипем с хули. Това ще ни нашепне ангелът на нашата душа. Но аз не мисля, че съм ги оценил напълно и всестранно. Тяхното значение ще расте според ръста на критическия дух в литературата. Критическият дух е онзи голфштром, който превръща полярните брегове в живописни ландшафти. Той концентрира опита на цяла раса или род и по пътя на дългото изучаване и сравнение прави инстинкта съзнателен. Вдъхновеният от него би бил наистина човек, достоен за възхищение. Той ще бъде истински воин на своето време. Той ще внедри в себе си корените на културата и ще достигне нейните върхове. Развил в себе си една безкористна любознателност, той ще овладее тайната на всички стилове и всички школи. Той ще порицае всяка лъжлива слава и върху всяко вдъхновено чело, отбелязано с безсмъртие, ще сложи нимба на слънцето. Да развие в себе си критическия дух - ето най-близката задача на българската литература.
© Людмил Стоянов, 1920
© Издателство LiterNet, 03. 09. 2002
=============================
Публикация в сп. “Везни”, 1920-1921, кн. 1.
Публикация в “Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги”, съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.
Поставил: Николай Пеняшки - Плашков
стига вече! Предполагам никой от Вас [...]
