СИВРИКАЯ
web
Сиврикая (на турски “остър камък”) е хълм край Харманли, най-източният пост на Източните Родопи, който от векове се чуди дали е ниска планина или висок баир.
Седя и те обичам.
Животът ходи в ниското -
навярно битки води,
щом кървав се прибира.
Навярно побеждава,
щом винаги се връща
с трофеи безутешни -
незнайно откъде.
Подрежда ги наоколо:
студени тъмни билки,
крилца на водни кончета,
зелени стъкълца.
Прозява се и ляга
околовръст - навярно
в съня си да ме топли,
но колко топлинка е?
Седя и те обичам.
Смъртта е по-високо -
говори ми за всичките,
с които е била.
Какво са й разказали,
какво не са посмели,
с какво ги е дарила,
преди да ги спаси.
А после млъква - чака ме
и аз да й разкажа
кога съм я сънувал,
кошмар ли е било.
Протяга се, прозява се
и ляга на високото -
на поглед от живота,
все по на миг от мен.
Навярно ме обичат.
А аз обичам тебе.
Но как да те разкажа -
не те познават те!
Не те откриват никъде
в студените регистри,
с които управляват
съдбата ми на връх.
Съдбата ми на камък.
Седя и те обичам.
С какво ли друго мога
да се открия сам?
Да се изгубя - също.
Седя и те обичам.
Доколкото ме има:
и хълм, и планина.
*************
Тя има срамежливи устни.
Тя има
срамежливи устни,
а не срамни.
Понеже няма
нищо срамно
в идеята на Бог за нея
и малкото
останал свят наоколо.
Но няма как
да сме в един живот.
Аз мога
два пъти да я целуна
по усмивката,
а тя - веднъж да ме погали
по смъртта.
И толкоз.
И няма време.
И го няма времето.
*****
ЛЕВИЯТ БРЯГ НА МАРИЦА
web
Живея все по-рядко
напоследък.
По-често съм.
Поддържам огън.
Кърпя ризи.
Живея все по-рядко напоследък.
И толкова живот ми предстои,
че мисля
да отида на пазара -
да си накупя нови ризи.
Игли.
Конци.
И много кръпки.
**************
И С “КАЛАШНИК” НЯМА ДА СТАНЕ
/ статия/
По едно време бях готов да основа организация против попфолка или поне да си купя “Калашник” за близки срещи с феновете му. Разбрах обаче, че тази несъстояла се битка вече е загубена. Защо ли? Не защото в новогодишната нощ, след президента, “Многая лета” и “Дунавското”, и трите национални телевизии забълваха див турбофолк. Не защото силиконките вече са в един отбор с всички популярни българки и ги виждаме редовно в сутрешните блокове, вестниците и радиата. Не защото стадионите български се пълнят с разплакани тийнейджъри по концертите на “Планета Пайнер”. А защото разбрах - чалгата не е просто побългарени кючеци от цял свят, представени от едрогърди певачки, на които по договор им е забранено да пеят на живо (вярно е!!!); не е просто скудоумни текстове от рода на “Искам го, стискам го!”, не е просто бизнес за милиони (евро, не хора…)
Попфолкът е върхът на айсберга, чалгата е друго, далеч по-опасно нещо.
Чалга е нахалството да мислиш, че само ти си прав, да се държиш, като че другите нямат значение, като че други няма и светът е създаден, за да бъде удобен единствено на теб.
Първи пример: Влизам в такси и усещам, че нещо не е както трябва. В мига, в който разбирам, че странното е, дето в колата не се чува Азис, а Сара Брайтман, шофьорът пита дали ми харесва музиката, или да я смени… Ония, фолкманиаците, никога не питат. Те не подозират, че има хора, които харесват друга музика. Нещо повече: те въобще не подозират, че има друга музика!
Втори пример. В ресторанта свири оркестър, завърнал се току-що от Норвегия, където момчетата са работили повече от 10 години. През това време чалгата е завладяла България, ама те откъде да знаят!… И си свирят евъргрийни. Към сцената се приближава врат по анцуг, вади тлъста пачка и поръчва “Доко, Доко”. “Какво е това “докодоко”, пита пианистът. Парче, кво! Не го знам… Ми к’во знаеш, да те е… в музиканта!!! Опитвам се да си представя обратната ситуация: любител на “Ийгълс” например да си поръча “Хотел Калифорния” в чалга заведение и да напсува акордеониста, щото не я знае… Опитвам се, ама не става.
Дотук с примерите на войнстваща простащина. И без тях е ясно, че светът изпростява тотално. Светът - не само България. Защото така трябва. Защото простият човек е манипулируем и точно такъв е нужен на всяка власт - била тя политическа, финансова или дявол знае каква. Затова простият човек чете “Лична драма”, макар и да подозира, че “съдбите” на страниците не са от читателски писма, а от журналистическите компютри; плаче на сапунки, макар животът и проблемите на бразилци, мексиканци, венецуелци и пр. братски народи да нямат нищо общо с неговите; ходи на мачове, макар резултатът и рушветът на съдията да се знаят от месеци; праща като изоглавен SMS-и, макар да знае, че той нищо не решава, а само пълни гушите на “Биг Брадър”, “Мюзик айдъл”, “Денсинг старс”, “Голямото четене”, “Великите българи”, “Сървайвър” и прочие чуждоформатни бирници; вярва на политиците и ходи да гласува, а после се псува на “главата проста”. (Тази псувня, между другото, трябва да се нареди сред най-българските българщини като компютъра, киселото мляко и Мадарския конник, щото е уникална поне колкото тях…)
На властта - каквато и да е тя - не й трябват мислещи хора, а еднакви. Простите са еднакви, всеки умен и мислещ е различен от другите. И понеже не може да се измисля отделен пиар за всеки, се измисля пиар за прости хора и оттам нататък се работи по увеличаването на тази таргет група. А умните? Те живеят сякаш в бомбоубежища и редките им срещи в реалния свят водят до плачевни резултати - тровят ги с генно модифицирани храни, румънски летни хитове, Елизабет Костова и Паулу Коелю (или Куелю? Голям праз!), голи пъпове посред зима, чилийски чесън, педофили в парламента и гейпаради край него и т.н., и т.н.
И всичко това е чалга, разбира се.
И още: Крадците по ФАР и САПАРД, родните олигарси, които довчера си бяха обикновени мутри, VIP-персоните, продажните социолози, платените журналисти, вдъхновените графомани от всички сдружения и съюзи, заекващите водещи от всички радиа и телевизии, допингираните леко- и тежкоатлети, съдиите, полицията, футболът, здравеопазването, проституцията… Но млъкни, сърце!
Така е, въпросът не е само до попфолка. Макар че и той е вреден за българщината. Защитниците на този жанров хермафродит най-често използват аргумента, че било добре, дето “хората” слушали български попфолк, а не сръбска или гръцка музика. Това твърдение е абсолютно невярно - феновете на чалгата са полиглоти и понеже разбират кючека даже и на лапландски, все им е тая Весна Змиянац ли слушат, или Деси Слава. Това, от една страна. А от друга - като ще слушам чалга, поне да е оригинална. Освен това не ща чужденците да мислят, че туй, дето го слушат в “Син сити” е българска музика, а кючекът по масите - исконна българска традиция.
Не ща! Ама кой ме пита…
И пак се сещам за “Калашник”-а. Проблемът е, че за автомат пари все ще се намерят, ама за толкова боеприпаси - откъде?!
Tags: Гриша Трифонов - поезия
стига вече! Предполагам никой от Вас [...]
